„БОГ”
Гавриил/Гаврила Романович Державин (1743-1816 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
БОГ
О, ти, в пространството безкраен,
в материята с мощна власт,
правечен и недосегаем,
безлик и с три лица пред нас!
Дух вездесъщ и дух единен,
незрим за място и причина,
неразбираем в жизнен срок,
изпълва всичко и раздава,
гради, съдържа, съхранява... –
наричаме го ние Бог.
Ако измерва океани,
брой песъчинки и лъчи,
дори и ум възвишен няма
с числа и мерки да звучи!
Не могат люде просветени,
от твоя сложен свят родени,
в делата ти да търсят блик:
когато мисълта ни дръзва
да те докосне, в миг замръзва
във вечността пред дух велик.
В бита ни временния хаос
от бездна вечна призова
и в битието, с теб изгряло,
ти своя вечност основа!
Ти сам дълга си ще узнаеш
и сам от себе си сияеш,
от тебе светлина роси.
Създаде всичко: разум, слово,
разви творението ново;
ти бил си, тук си и ще си!
Веригата житейска дърпаш
и съживяваш земна твърд;
с началото ти края свързваш,
в живота ни даряваш смърт.
Като искрици устремени
слънца ти раждаш и вселени;
и както зиме мраз гнезди –
снежинки скреж блестят, играят,
тъй се люлеят и сияят
сред бездната под теб звезди.
Светлици бляскат милиони
в неизмеримия ни свят,
създават твоите закони,
лъчи живителни творят.
Но тези кандила, събрали
гигантски огнени кристали,
тълпи от кипнали вълни
или бушуващи ефири,
или накуп света обширен,
за теб са нощ пред нови дни.
В морето капка неделима
е тази твърдина пред нас.
Защо ми е вселена зрима?
Пред теб какво съм всъщност аз?
Безброй въздушни океани
в безбройни светове събрани,
безкрай велик – и в този час,
когато с тебе се сравнявам,
ответ единствен получавам:
пред твоя лик съм нищо аз.
Аз нищо съм! Но в мен оставаш
с величествена доброта,
в мен себе си изобразяваш
ти – слънце в капчица вода.
Аз нищо съм! Но тук усещам,
че ненаситно и горещо
облитам твойте висоти;
за теб душата ми копнее,
стреми се, мисли и живее.
Аз съм! Разбира се, и ти!
Теб има те! Всемирна слава... –
мълви сърцето тоз рефрен
и разумът ме уверява:
щом има те – ме има мен!
Частица цяла от вселена,
сред почетната и почтена
среда на свят съм в миг свещен –
завършил същества телесни,
зачена духове небесни
и божи твари свърза с мен.
Аз връзка съм на световете,
триумф съм в сложно вещество,
на издържливите съм център,
начален щрих на божество;
аз телом сред прахта ще тлея,
но гръмотевици владея,
аз цар съм – червей – роб – и бог!
Но как съм толкова чудесен,
щом в кал роден съм – неизвестен!
Не мога сам в живота строг.
Аз твоя рожба съм, Създател!
На мъдростта ти умна твар,
в живота извор, благ подател,
душа в душата ми, мой цар!
За твойта правда трябва нине
над смъртна бездна да премине
безсмъртното ми битие;
духът ми смъртност да оглася
и да се върна след смъртта си
в безсмъртието, мой Отец.
Недостижим и непостигнат!
За моята душа, аз знам,
фантазиите са безсилни
дори към сянката ти там.
Но в словословия тревожни
за смъртния не е възможно
към тебе с почит да пълзи,
освен да търси твойто чудо,
в различност свята да се губи
с преблагодарствени сълзи.
Ударения
БОГ
О, ти́, в простра́нството безкра́ен,
в мате́рията с мо́щна вла́ст,
праве́чен и недосега́ем,
безли́к и с три́ лица́ пред на́с!
Дух вездесъ́щ и ду́х еди́нен,
незри́м за мя́сто и причи́на,
неразбира́ем в жи́знен сро́к,
изпъ́лва вси́чко и разда́ва,
гради́, съдъ́ржа, съхраня́ва... –
нари́чаме го ни́е Бо́г.
Ако изме́рва океа́ни,
брой песъчи́нки и лъчи́,
дори́ и у́м възви́шен ня́ма
с числа́ и ме́рки да звучи́!
Не мо́гат лю́де просвете́ни,
от тво́я сло́жен свя́т роде́ни,
в дела́та ти да тъ́рсят бли́к:
кога́то мисълта́ ни дръ́зва
да те доко́сне, в ми́г замръ́зва
във вечността́ пред ду́х вели́к.
В бита́ ни вре́менния ха́ос
от бе́здна ве́чна призова́
и в битие́то, с те́б изгря́ло,
ти сво́я ве́чност основа́!
Ти са́м дълга́ си ще узна́еш
и са́м от се́бе си сия́еш,
от те́бе светлина́ роси́.
Създа́де вси́чко: ра́зум, сло́во,
разви́ творе́нието но́во;
ти би́л си, ту́к си и ще си́!
Вери́гата жите́йска дъ́рпаш
и съживя́ваш зе́мна твъ́рд;
с нача́лото ти кра́я свъ́рзваш,
в живо́та ни даря́ваш смъ́рт.
Като́ искри́ци устреме́ни
слънца́ ти ра́ждаш и вселе́ни;
и ка́кто зи́ме мра́з гнезди́ –
снежи́нки скре́ж блестя́т, игра́ят,
тъй се люле́ят и сия́ят
сред бе́здната под те́б звезди́.
Светли́ци бля́скат милио́ни
в неизмери́мия ни свя́т,
създа́ват тво́ите зако́ни,
лъчи́ живи́телни творя́т.
Но те́зи кандила́, събра́ли
гига́нтски о́гнени криста́ли,
тълпи́ от ки́пнали вълни́
или́ бушу́ващи ефи́ри,
или́ наку́п света́ обши́рен,
за те́б са но́щ пред но́ви дни́.
В море́то ка́пка недели́ма
е та́зи твърдина́ пред на́с.
Защо́ ми е вселе́на зри́ма?
Пред те́б какво́ съм всъ́щност а́з?
Безбро́й възду́шни океа́ни
в безбро́йни светове́ събра́ни,
безкра́й вели́к – и в то́зи ча́с,
кога́то с те́бе се сравня́вам,
отве́т еди́нствен получа́вам:
пред тво́я ли́к съм ни́що а́з.
Аз ни́що съм! Но в ме́н оста́ваш
с вели́чествена доброта́,
в мен се́бе си изобразя́ваш
ти – слъ́нце в ка́пчица вода́.
Аз ни́що съм! Но ту́к усе́щам,
че ненаси́тно и горе́що
обли́там тво́йте висоти́;
за те́б душа́та ми копне́е,
стреми́ се, ми́сли и живе́е.
Аз съ́м! Разби́ра се, и ти́!
Теб и́ма те! Всеми́рна сла́ва... –
мълви́ сърце́то то́з рефре́н
и ра́зумът ме уверя́ва:
штом и́ма те – ме и́ма ме́н!
Части́ца ця́ла от вселе́на,
сред по́четната и почте́на
среда́ на свя́т съм в ми́г свеште́н –
завъ́ршил съштества́ теле́сни,
заче́на ду́хове небе́сни
и бо́жи тва́ри свъ́рза с ме́н.
Аз връ́зка съм на светове́те,
триу́мф съм в сло́жно вештество́,
на издържли́вите съм це́нтър,
нача́лен штри́х на божество́;
аз те́лом сред прахта́ ште тле́я,
но гръмоте́вици владе́я,
аз ца́р съм – че́рвей – ро́б – и бо́г!
Но ка́к съм то́лкова чуде́сен,
штом в ка́л роде́н съм – неизве́стен!
Не мо́га са́м в живо́та стро́г.
Аз тво́я ро́жба съм, Създа́тел!
На мъдростта́ ти у́мна тва́р,
в живо́та и́звор, бла́г пода́тел,
душа́ в душа́та ми, мой ца́р!
За тво́йта пра́вда тря́бва ни́не
над смъ́ртна бе́здна да преми́не
безсмъ́ртното ми битие́;
духъ́т ми смъ́ртност да огла́ся
и да се въ́рна след смъртта́ си
в безсмъ́ртието, мо́й Оте́ц.
Недостижи́м и непости́гнат!
За мо́ята душа́, аз зна́м,
фанта́зиите са безси́лни
дори́ към ся́нката ти та́м.
Но в словосло́вия трево́жни
за смъ́ртния не е́ възмо́жно
към те́бе с по́чит да пълзи́,
осве́н да тъ́рси тво́йто чу́до,
в разли́чност свя́та да се гу́би
с преблагода́рствени сълзи́.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Гаврила Державин
БОГ
О ты, пространством бесконечный,
Живый в движеньи вещества,
Теченьем времени превечный,
Без лиц, в трех лицах божества!
Дух всюду сущий и единый,
Кому нет места и причины,
Кого никто постичь не мог,
Кто все собою наполняет,
Объемлет, зиждет, сохраняет,
Кого мы называем: бог.
Измерить океан глубокий,
Сочесть пески, лучи планет
Хотя и мог бы ум высокий, –
Тебе числа и меры нет!
Не могут духи просвщенны,
От света твоего рожденны,
Исследовать судеб твоих:
Лишь мысль к тебе взнестись дерзает,
В твоем величьи исчезает,
Как в вечности прошедший миг.
Хаоса бытность довременну
Из бездн ты вечности воззвал,
А вечность, прежде век рожденну,
В себе самом ты основал:
Себя собою составляя,
Собою из себя сияя,
Ты свет, откуда свет истек.
Создавый всe: единым словом,
В твореньи простираясь новом,
Ты был, ты есть, ты будешь ввек!
Ты цепь существ в себе вмещаешь,
Ее содержишь и живишь;
Конец с началом сопрягаешь
И смертию живот даришь.
Как искры сыплются, стремятся,
Так солнцы от тебя родятся;
Как в мразный, ясный день зимой
Пылинки инея сверкают,
Вратятся, зыблются, сияют,
Так звезды в безднах под тобой.
Светил возженных миллионы
В неизмеримости текут,
Твои они творят законы,
Лучи животворящи льют.
Но огненны сии лампады,
Иль рдяных кристалей громады,
Иль волн златых кипящий сонм,
Или горящие эфиры,
Иль вкупе все светящи миры –
Перед тобой – как нощь пред днем.
Как капля, в море опущенна,
Вся твердь перед тобой сия.
Но что мной зримая вселенна?
И что перед тобою я?
В воздушном океане оном,
Миры умножа миллионом
Стократ других миров, – и то,
Когда дерзну сравнить с тобою,
Лишь будет точкою одною;
А я перед тобой – ничто.
Ничто! – Но ты во мне сияешь
Величеством твоих доброт;
Во мне себя изображаешь,
Как солнце в малой капле вод.
Ничто! – Но жизнь я ощущаю,
Несытым некаким летаю
Всегда пареньем в высоты;
Тебя душа моя быть чает,
Вникает, мыслит, рассуждает:
Я есмь – конечно, есть и ты!
Ты есть! – природы чин вещает,
Гласит мое мне сердце то,
Меня мой разум уверяет,
Ты есть – и я уж не ничто!
Частица целой я вселенной,
Поставлен, мнится мне, в почтенной
Средине естества я той,
Где кончил тварей ты телесных,
Где начал ты духов небесных
И цепь существ связал всех мной.
Я связь миров, повсюду сущих,
Я крайна степень вещества;
Я средоточие живущих,
Черта начальна божества;
Я телом в прахе истлеваю,
Умом громам повелеваю,
Я царь – я раб – я червь – я бог!
Но, будучи я столь чудесен,
Отколе происшел? – безвестен;
А сам собой я быть не мог.
Твое созданье я, создатель!
Твоей премудрости я тварь,
Источник жизни, благ податель,
Душа души моей и царь!
Твоей то правде нужно было,
Чтоб смертну бездну преходило
Мое бессмертно бытие;
Чтоб дух мой в смертность облачился
И чтоб чрез смерть я возвратился,
Отец! – в бессмертие твое.
Неизъяснимый, непостижный!
Я знаю, что души моей
Воображении бессильны
И тени начертать твоей;
Но если славословить должно,
То слабым смертным невозможно
Тебя ничем иным почтить,
Как им к тебе лишь возвышаться,
В безмерной разности теряться
И благодарны слезы лить.
---------------
Руският поет, драматург и общественик Гаврила Державин (Гавриил/Гаврила Романович Державин) е роден на 3/14 юли 1743 г. в с. Сокура, Казанска губерния (сега с. Державино, Лаишевски район в Татарстан). Първите му стихове са публикувани през 1773 г. Бил е щатски съветник (1777 г.), губернатор на Олонецка губерния (1784 г.), губернатор на Тамбовска губерния (1786-1788 г.), секретар на Екатерина Втора (1791-1793 г.), сенатор и таен щатски съветник (1793 г.), министър на правосъдието на Руската империя (1802-1803 г.). Член е на Руската императорска академия от нейното основаване през 1783 г. Представител е на руския класицизъм. Творчеството му отразява засилващата се руска държавност, героиката на военните победи и разцвета на националното самосъзнание. Майстор е на одата, сатирата, религиозно-философските размишления, битовите зарисовки и лиричните проникновения. Умира на 8/20 юли 1816 г. в имението Званка, Новгородска губерния.